Папата: изкуството не е лукс, а духовна необходимост
Едоардо Джирибалди – Маня Кавалджиева – Ватикана
По време на днешната литургия в базиликата „Свети Петър“, отслужена по повод на Юбилея, посветен на художници, музиканти, поети и всички категории творци, които от хилядолетия омайват света с творбите си, папа Франциск (който не можа да участва в церемонията поради хоспитализация в болницата „Джемели“) размишлява върху тяхната древна, но повече от всякога актуална отговорност да „превръщат болката в надежда“.
„Първите ни мисли са за папа Франциск. Да се молим за здравето му, да благодарим за подкрепата, която винаги ни предлага“. С тези думи кардинал Хосе Толентино де Мендонса, префект на Ведомството за култура и образование, започна ръководената от него литургия.
Четенето на проповедта, „предвидена“ от Франциск за честването, е препратка към евангелския откъс за блаженствата (Лк. 6, 20-21). Думи, които „преобръщат светската логика и ни канят да погледнем на действителността с нови очи, с погледа на Бог, който вижда отвъд привидното и разпознава красотата, дори в уязвимостта и страданието“.
Да се разкрива доброто, скрито в дълбините на историята
Творците, които присъстват сред около 4000 вярващи, събрани във Ватиканската базилика, са първите носители на тази „революционна" визия.
Вашата мисия е не само да създавате красота, но и да разкривате истината, доброто и красотата, скрити в дълбините на историята, да давате глас на безгласните, да превръщате болката в надежда.
„Поклонници или скитници“?
Кризите, които измъчват света, са много: икономически, социални, но преди всичко „на душата“, на „смисъла“.
Задаваме си въпроса за времето и за посоката. Ние поклонници ли сме, или скитници? Вървим ли с цел или сме се изгубили лутайки се? Творецът е онзи или онази, които имат задачата да помогнат на човечеството да не изгуби посоката, да не изгуби хоризонта на надеждата.
Среща с красотата, която ни превъзхожда
Надежда, която не трябва да бъде разводнена от повърхностното или сведена до „удобно убежище“.
Истинската надежда е преплетена с драмата на човешкото съществуване. Тя не е удобно убежище, а огън, който гори и осветява, като Божието Слово. Затова истинското изкуство винаги е среща с тайнството, с красотата, която ни превъзхожда, с болката, която ни изпитва, с истината, която ни призовава.
Да разпознаваме „оловното“ и „златното“ ехо
Папа Франциск се позовава на стиховете на английския поет и йезуит Джерард Манли Хопкинс, „светът е изпълнен с величието на Бог / то ще блести като светлина на искрящ метал“, за да определи общата мисия на всички творци: да „открият и разкрият това скрито величие“, да го направят доловимо за очите и сърцата.
В света Хопкинс долавя „оловното“ ехо, редуващо се със „златното“, символ на способността на мъжете и жените на културата да разпознават, те са призвани да разпространяват „призивите на нашата най-истинска човечност“, като игнорират „песните на изкусителни сирени“.
Няма ли „по-конкретни неща“?
Във време, в което „се издигат нови стени" и различията стават претекст за разделение, изкуството би могло да се стори излишно. Човек може да се запита дали няма „по-спешни, по-конкретни, по-необходими неща" за решаване.
Изкуството не е лукс, а духовна необходимост. Не е бягство, а отговорност, призив за действие, напомняне, вик. Възпитаването в красота означава възпитаване в надежда. А надеждата никога не е отделена от екзистенциалната драма: тя преминава през ежедневната борба, трудностите на живота, предизвикателствата на нашето време.
„Надеждата не е илюзия“
Визията на творците, в заключение, трябва да бъде пророческа, активна в разпространението на „преобърнатата логика“ на Блаженствата. „Никога не преставайте да търсите, да си задавате въпроси, да рискувате“, е финалното насърчение.
„И помнете: надеждата не е илюзия; красотата не е утопия; вашата дарба не е случайност, тя е призвание. Отговорете с щедрост, с плам, с любов".
