Папа Франциск: Смъртта не е край на всичко, а ново начало
От папа Франциск
Четох с вълнение тези страници, родени от мисълта и обичта на Анджело Скола, скъп брат в епископата и човек, който е заемал деликатни роли в Църквата, като например ректор на Папския латерански университет, по-късно патриарх на Венеция и архиепископ на Милано.
На първо място, искам да му изразя дълбоката си благодарност за този размисъл, който съчетава личен опит и културна чувствителност по начин, който рядко съм срещал. Едното — опитът — просветлява другото — културата; второто дава съдържание на първото. В това щастливо преплитане животът и културата цъфтят от красота.
Нека кратката форма на тази книга не бъде измамна: това са много наситени страници, за четене и препрочитане. От размишленията на Анджело Скола събирам някои особено резонансни точки с това, на което ме е научил собственият ми опит. Анджело Скола ни говори за старостта, своята старост, за която пише с обезоръжаващо интимно докосване: ?връхлетя ме с внезапно ускорение и в много отношения неочаквано“.
Още в избора си на думата, с която се определя като ?стар”, намирам резонанс с автора. Да, не трябва да се страхуваме от старостта, не трябва да се страхуваме да прегърнем остаряването, защото животът си е живот, а подслаждането на реалността означава предателство на истината за нещата. Възстановяването на почитта към този термин, който твърде често се смята за нездравословен, е жест, за който трябва да сме благодарни на кардинал Скола.
Защото да се каже ?стар“ не означава ?да се изхвърли“, както понякога ни кара да мислим деградиралата култура на извърлянето. Да кажем ?стар“ вместо това означава да кажем опит, мъдрост, знание, проницателност, внимателние, слушане, бавност… Ценности, от които имаме голяма нужда!
Вярно е, човек остарява, но не това е проблемът: проблемът е как остарява. Ако живеем това време от живота като благодат, а не с негодувание; ако приемем времето (дори дълго), в което изпитваме намалена сила, нарастваща умора на тялото, рефлексите вече не са такива, каквито са били в младостта ни - с чувство на признателност и благодарност - тогава и старостта се превръща във възраст от живота, която, както ни е учил Романо Гуардини, е наистина плодотворна и способна да излъчва доброта.
Анджело Скола подчертава човешката и социална стойност на бабите и дядовците. Често съм подчертавал как ролята на бабите и дядовците е от съществено значение за балансираното развитие на младите и в крайна сметка за едно по-мирно общество. Защото техният пример, техните думи, тяхната мъдрост могат да възпитат в младите далновидна визия, спомен за миналото и закотвянето в ценности, които са устойчиви.
Сред забързаността на нашите общества, често посветени на ефимерното и нездравословния вкус към външния вид, мъдростта на бабите и дядовците се превръща в светещ фар, хвърлящ светлина върху несигурността и давайки насока на внуците, които могат да извлекат от своя опит нещо ?допълнително“ за ежедневието си.
Думите, които Анджело Скола посвещава на темата за страданието, което често се налага в остаряването, а оттам и смъртта, са скъпоценни камъни на вярата и надеждата. В размишленията на този брат епископ чувам ехо от богословието на Ханс Урс фон Балтазар и Йозеф Ратцингер – богословие ?направено на колене“, потопено в молитва и в диалог с Господ.
Ето защо казах по-рано, че това са страници, родени ?от мисълта и обичта“ на кардинал Скола: не само от мисълта, но и от емоционалното измерение, което е това, към което сочи християнската вяра, тъй като християнството не е толкова интелектуален акт или морален избор, а по-скоро привързаността към човек – към Христос, който дойде да ни срещне и реши да ни нарече приятели.
Именно заключението на тези страници от Анджело Скола, прочувствена изповед за това как той се подготвя за последната среща с Исус, ни дава утешителна сигурност: смъртта не е краят на всичко, а началото на нещо. Това е ново начало, както мъдро подчертава заглавието, защото вечният живот, който онези, които обичат, вече изпитват на земята в рамките на ежедневните задачи на живота, е началото на нещо, което никога няма да свърши.
И точно поради тази причина това е ?ново“ начало, защото ще изживеем нещо, което никога досега не сме живели напълно: вечността.
С тези страници в ръка, бих искал да повторя същия жест, който направих точно след като облякох бялата одежда на папството в Сикстинската капела: да прегърна с голямо уважение и обич моя брат Анджело – сега, и двамата по-възрастни, отколкото бяхме в онзи ден през март 2013 г. Но все още обединени от благодарността към този любящ Бог, който ни предлага живот и надежда във всяка възраст от нашия живот.
Ватикана, 7 февруари 2025
