杏MAP导航

Светла Чалъкова - Ватикана

В центъра на размисъла на срещата на тема ?Никея и Църквата на третото хилядолетие: Към католическо-православно единство“,  беше как Никейският събор може да бъде обща основа за християнското единство, как синодалността и първенството могат да насърчат църковното общение, а общото честване на Великден може да подпомогне помирението между християните. След икуменическата молитва и встъпителното приветствие на ректора на университета Томас Джоузеф Уайт O.P., лектори бяха: президентът на IOTA, Пол Л. Гаврилюк, професор по богословие и философия в университета ?Сейнт Томас“ в Минесота (САЩ); доминиканецът Хиацинт Дестивел, директор на Института по икуменически изследвания на папския университет; кардинал Курт Кох, митрополит Йов Писидийски (Ихор Геча) от Вселенската патриаршия на Константинопол и англиканският архиепископ Роуън Уилямс.

Така 1700 години след събора, свикан от император Константин в малкия град Никея, където се събраха около триста и осемнадесет епископи, за да изповядат вярата в Исус Христос като ?единосъщен с Отца“, Църквата днес отново се връща към тази древна изповед. Но не за да повтаря формули, а за да чуе отново какво шепне Духът в тях.

Кардинал Курт Кох, префект на Ведомството за насърчаване на християнското единство, откри конференцията с думи, които звучаха по-скоро като молитва, отколкото като доклад:

?Задачата ни днес не е да построим нова кула от богословски догмати, а да се върнем при източника – Христос, в когото вярваме не като в мъдър учител, а като в живия Бог, възкръсналия, единосъщния на Отца“. Ето защо според кардинала 1700-годишнината от Никейския събор, важен етап в историята на Църквата – както самият папа Лъв XIV го определи – може да се превърне в значителен икуменически момент, ако успеем да преследваме решително целите за обновяване и задълбочаване на неговия символ на вярата, за съживяване на синодалния начин на живот в рамките на различните църкви и за възстановяване на обща дата за честване на Великден.

Общението с православните църкви беше едно от приоритетните желания на папа Франциск, припомни кардиналът. За Бергольо икуменизмът е въпрос на вяра и единството на Църквата трябва да бъде възстановено чрез икуменически ангажимент, който никога не може да бъде нищо друго освен единство в апостолската вяра. На Никейския събор отците на събора (смята се, че те са били 318 от приблизително 1800 поканени епископи на древната Църква) изповядват вярата си в Исус Христос като Син от същата същност като Отца и следователно отхвърлят понятието за строг философски монотеизъм, пропагандиран от Арий. Следователно Никейският Символ на вярата представлява важен етап, дори и все още не завършен, по пътя към Великия Символ на вярата на Константинопол. Единодушно приет от православното, католическото и протестантското християнство, Никейският и Константинополският Символ на вярата представляват най-силната икуменическа връзка на християнската вяра. ?Затова е желателно – отбеляза кардинал Кох – 1700-годишнината от Никейския събор да бъде отбелязана от цялото християнство в дух на икуменизъм и неговият христологичен Символ на вярата да бъде обновен в икуменическо единство“.

Християни, които срещат трудност в разпознаването на Исус като Божи Син

?Днес отново се намираме в ситуация, подобна на тази от четвърти век, защото отново има силно възраждане на арианските тенденции“, каза кардиналът, изтъквайки, че много християни днес са привлечени от историческата фигура на Исус от Назарет, но намират за много трудно да изповядват вярата, че Исус е единородният Син на небесния Отец. Проблемът е, че ?не може да постигне по-голямо приемане на християнската вяра в междурелигиозния диалог, изключвайки или дори отхвърляйки нейното сърце, тоест вярата в Троицата“. Ако всъщност Исус беше само човек, живял преди две хиляди години, тогава той щеше да изчезне безвъзвратно. Вместо това, продължи Кох, който влиза в контакт с човека Исус, влиза в контакт със самия жив Бог; освен това, по отношение на Въплъщението, се казва, че Исус Христос е ?съвършен в Божествеността и съвършен в човечността“ и че в Него двете природи съществуват ?не смесени, немодифицирани, неразделени и неотделени“.

Икуменизмът е икуменизма на Христос

?Да съживим изповедта на Исус Христос, да се научим отново да го виждаме в цялото му величие и красота – подчерта префектът – е неотложна задача на нашето време, която трябва да бъде предприета в икуменическо общение“. И тук той възприема мотото, избрано от папа Лъв XIV ?In illo uno unum“,  (в Него, Единствения – да бъдем едно), което изразява дълбокия смисъл на християнския икуменизъм, който трябва да бъде разбран и осъществен като икуменизъм на Христос. Това, по същество, е, което Отците на Никейския събор изповядваха. Това единство не е уеднаквяване, а взаимно признаване и любов в истината. Съборната икуменичност – както я виждаха Отците на Никея – не е политическа формула, а дълбока споделена вяра в Христос. Това е икуменизъм, който не прави компромис с Троичната догма, но в същото време търси пътища за взаимно разбиране, общи действия, молитва и служение в света.

Синодалността – не като ?процес“, а като стил на Църквата.

Голяма част от дискусиите се съсредоточиха около синодалността – не като нова мода в Католическата църква, а като отдавнашна истина, живяна и пазена особено в Православието. Символът на вярата на Никейския събор не е само резултат от богословско размишление, уточнява кардинал Кох, но и израз на усилията на епископите за ортодоксално и доксологично подходящо формулиране на християнската вяра. От тази гледна точка, това е било изцяло синодално събитие и годишнината, която се чества тази година, също трябва да се разглежда като такова. Синодалността всъщност е свързана с икуменическите диалози, тя е техен плод и ако иска да бъде важно измерение в Католическата църква, тя трябва да се подхранва именно от опита и богословските размисли на други църкви. Това е приоритет и за Лъв XIV и той го заяви още в първото си слово след избирането.

Един от говорителите – о. Хиацинт Дестивел, доминиканец и директор на института ??cumenicum“ – отбеляза, че ?да бъдеш синодален означава да ходиш заедно – не да мислиш еднакво, а да се слушаш с отворено сърце.“

Конференцията припомни, че православните църкви пазят живо именно това съборно предание. А католическата църква – особено след Втория Ватикански събор – отново се учи да слуша, да разпознава, да върви заедно с другите. Синодалността и първенството – две думи, които дълго време се възприемаха като противоположности – започват да се виждат като взаимно необходими.

Що се отнася до католическо-православния диалог, Кох заяви, че основният документ остава ?Еклезиологични и канонични последици от тайнствената природа на Църквата: църковно общение, съборност и власт“, ??приет на пленарната асамблея в Равена през 2007 г., в който е заложено богословското убеждение, че синодалността и първенството са взаимно зависими и че тази взаимозависимост трябва да се реализира на всички нива на Църквата – местно, регионално и универсално

Да бъдем едно, както Той иска

От своя страна Митрополит Йов Писидийски, представител на Вселенската патриаршия, му отвърна с тиха дълбочина:

?Истинският икуменизъм не се ражда в офисите на дипломати, а в молитвата, в литургията, в Евхаристията. Единството, за което говорим, не е организационно, а евхаристийно. И само така има стойност“.

Така се създаде пространство не за договаряне, а за среща. Не за преговори, а за съзерцание. И именно това даде сила на конференцията – тя приличаше не на симпозиум, а на духовно поклонничество. Англиканският архиепископ Роуън Уилямс говореше с яснотата на поет, като припомни:

?Никея ни даде език, с който да назовем онова, което сърцето ни винаги е знаело – че Бог е Любов, личностна, въплътена, даряваща се“.

Ето защо Символът на вярата, приет в Никея и по-късно допълнен в Константинопол, е може би най-силният икуменически документ в историята на християнството. Всички го изповядваме – католици, православни, англикани. И все пак сме разделени. Не по вярата – а по начина, по който я живеем. Затова папа Лъв XIV, който прие участниците в конференцията във Ватикана, каза: ?Можем да си позволим да бъдем различни в литургичния израз, в традициите, в формата. Но не можем да си позволим да бъдем разделени в любовта.“

Великден: когато единството не е само идея

И ако догматиката и литургията са основи, то практиката на общото свидетелство е проверката. Тази бе и причината една от най-дълбоките и чувствителни теми, обсъдени на конференцията, за бъде въпросът за общата дата на Великден. Темата, стара колкото и самият спор между Изтока и Запада, отново се оказа на дневен ред – не защото е богословски най-важната, а защото е символична. Празникът на Възкресение – денят, в който смъртта е победена – е именно денят, в който разделението на християните се усеща най-осезаемо. Кардинал Кох припомни, че през 2025 г. Великден беше честван от всички християни на една и съща дата. Съвпадение, казват някои. Но Църквата не вярва в случайности – вярва в Провидение.

?Нека този Великден не бъде просто съвпадение в календара, а пророчески знак. Знак, че може да бъдем едно – ако искаме, ако се молим, ако обичаме.“

Ето защо префектът на Ватиканското ведомство за насърчаване на християнското единство подчерта необходимостта от подновяване на усилията за определяне на обща дата за Великден в дух на вселенско общение: ?Водещият принцип трябва да бъде да не се създават нови напрежения или разделения в рамките на вселенската общност“. По този начин би се появило ?по-достоверно“ свидетелство, като се разглежда Великден не само като най-древния, но и като централен празник на християнството.

Никой не скри трудностите. Различията в календара, различните богословски и канонични гледни точки, историческите обиди и подозрения. Но именно в тази честност се роди надеждата. Защото, както каза един млад православен богослов от Украйна: ?Единството не е постижение. То е дар. Ние не можем да го създадем, но можем да направим сърцата си готови да го приемат“.

Не събор на миналото, а зов за бъдещето

Светът около нас се разпада на фрагменти – идеологически, културни, дори религиозни. Но в този разпад християнството може да даде отговор – не чрез стратегии, а чрез святост. Не чрез реторика, а чрез свидетелство.

1700 години след Никейския събор, Църквата на третото хилядолетие е призвана отново да изповяда:

?Вярвам… в един Господ Исус Христос, Син Божи, роден от Отца преди всички векове… единосъщен с Отца.“

Но и нещо повече – да го изповяда не само с глас, но с живот. Не само в храмовете, но и в отношенията помежду си.

?Единството, за което християните копнеят – каза Папа Лъв XIV – няма да бъде плод на нашите усилия, нито на някакъв готов модел. То ще бъде дар, получен ‘както Христос иска и по средствата, които Той иска, чрез действие на Светия Дух’.“

И ако Никея е била зората на догмата, нека нашето време бъде зората на общението. Защото само в Него, Единствения, можем да бъдем едно.