杏MAP导航

Светла Чалъкова - Ватикана

През горещото лято на 325 година, в едно градче на брега на Мраморно море, наречено Никея, се събират над триста епископи. Мнозина от тях са преживели мъчения. Някои носят по телата си белези от гоненията на император Диоклециан. Други са пътували дни наред по прашните пътища на Мала Азия, само за да се включат в нещо, което дори те самите още не разбират напълно – Първият вселенски събор в историята на Христовата Църква.

Днес, седемнадесет века по-късно, Никея вече не е център на империята, а малко турско градче. Но името му остава живо – не в пътеводители или географски карти, а в сърцето на Църквата. Защото именно там беше изкован символът на нашата вяра – Никейският символ, който изричаме и до днес всяка неделя в литургията: ?Вярвам в един Бог, Всемогъщия Отец…“

Срещата, която промени всичко

Събирането на този Първи вселенски събор е събитие без прецедент. За първи път Църквата, вече свободна, можеше да се обърне не само навътре към своите рани, а и навън – към света, който жадува за истина. Съборът имаше една цел: да отговори на въпроса кой е Христос.

Но съборът в Никея не беше просто дебат между богослови. Това беше екзистенциална битка за сърцето на християнството. Арий, харизматичен свещеник от Александрия, учеше, че Исус Христос не е истински Бог, а създадено същество, макар и най-великото от всички. Той учи, че Исус е създание – възвишено, избрано, но не единосъщно с Отца. ?Имало е време, когато Той не е съществувал“, казва Арий. Но тази формула разрушава самото ядро на вярата – ако Христос не е Бог, тогава Той не може да спаси. Ако не е равен на Отца, тогава кръстът е просто трагедия, не изкупление.

Зад думите на Арий стоеше логика, която се харесваше на ума – но не и на сърцето на Църквата.

Свети Атанасий Велики, тогава още млад дякон, се изправи с непоколебима вяра и заяви: Христос е ?единосъщен с Отца“ (?μοο?σιο? τ? Πατρ?). Това не беше философска формула, а изповед на любовта – защото ако Христос не е Бог, тогава Той не може да ни спаси. Ако Той е само творение, кръстът Му е жестока драма, но не и спасение.

?Онзи, който се покланя на Христос като на създание, макар и най-възвишено, отрича самата вяра и губи спасението си“, казва светив. Атанасий Велики

Ето защо в отговор на Арий Никейксият събор заявява:

Вярваме… в единия Господ Иисус Христос, Сина Божий… единосъщен на Отца.“

Тези думи, написани с болка, молитва и пролята кръв, поставят основата на всичко, което Църквата изповядва през следващите векове. Няма по-дълбока истина, няма по-важна формула. От нея зависи не само богословието, но и самото ни спасение.

Какво означава всичко това за нас?

Някой може да възрази: ?Хубаво, но как това засяга мен, живеещ в XXI век? Времето на ересите отдавна е минало.“ Може и да си мислим, че онези битки са отминали. Че това са дела на отците и императорите. Но истината е, че и днес предизвикателството е същото: Днес живеем в свят, в който Христос отново бива принизяван. Не от Арий, а от културата. От популярната представа, че Той е просто учител, морален авторитет, бунтар, добър човек. Но не – Христос не е просто вдъхновение. Той е Бог, въплътен, страдал и възкръснал. За нас Той е Спасителят – Бог, станал човек, за да можем ние, хората, да се обожествим. Това не е идея – това е живот.

Когато загубим тази истина, губим всичко. Без Божеството на Христос, Църквата става просто социална организация. Молитвата – форма на самотерапия. Евхаристията – ритуал без реалност. Кръстът – жест без сила.

?Ако Христос не е Бог, тогава Той не може да ни даде живот. Но ако е Бог, ние не можем да Го пренебрегнем“, казва един съвременен православен монах.

Никейският събор не е археологически артефакт. Той е жив извор, от който черпим днес. Всеки път, когато изповядваме вярата си, ние влизаме в същото духовно пространство, в което са стъпили онези мъченици в Никея.

?Вярата не се предава чрез книги, а чрез живо предание, вдъхновено от Светия Дух“, ни напомня и днес свети Василий Велики

Никейският събор като огледало за съвремието

Ето защо, днес Никейският събор продължава да ни напомня и да настоява, че вярата не е частно мнение, а общо изповядване; че единството на Църквата се гради не върху компромис, а върху истина; че догмите не са абстракиции, а опора за сърцето в бурното море.

Съборът в Никея е и знак за единството на Църквата. За първи път в историята, вярващи от Изток и Запад се събират, за да чуят и разпознаят заедно гласа на Духа. Това единство не беше административно, а духовно – единство в изповядването на истината.

Днес, когато християнството често изглежда разпокъсано, разединено и маргинализирано, паметта за Никея е зов за завръщане към онова, което ни обединява: вярата в Един Бог, Който стана човек, умря и възкръсна за нас.

Единството не значи унификация. Но значи общ корен, обща надежда, обща Света Трапеза. Затова и съборността – онази велика черта на Църквата – е толкова важна. Не като механизъм за власт, а като плод на любовта.

В нашето време – разделено от релативизъм, апатия и шумна посредственост – нуждата от ясно христологично свидетелство е огромна. Не можем да мълчим, когато Името на Исус се използва повърхностно, когато вярата се превръща в потребителска опция, а Църквата – в институция за социално одобрение.

Никейската истина е предизвикателство: или Христос е Господ и всичко Му е подчинено, или не е и сме сами. Но ако е Господ, то Той изисква не само възхищение, а покорство, не само любов, но и доверие, не само ритуал, но и живот, преобразен от благодат.

Иконата на събора и нейната тишина

На много места ще видите икона на Никейския събор. Епископи в бели одежди, около Христос или около Кръста, със свитъци и книги. Но това не е просто историческа сцена. Това е икона на съвестта.

Когато се вгледаме в нея, тя ни пита: ?Ти кого казваш, че съм Аз?“

Този въпрос, зададен от Христос на учениците в Кесария Филипова, продължава да звучи днес – в семейството, в работата, в изборите ни, в мълчанието ни.

Личен хоризонт

Никейският събор не е само църковна история – той е въпрос и към всеки от нас: Кой е за мен Христос? Дали Той е центърът на живота ми? Или е просто културна референция, навик от детството, символ на принадлежност?

Да вярваш в Христос като ?истински Бог от истинския Бог“ означава да Го следваш докрай – в трудностите, в мълчанието, в молитвата, в ежедневния избор между светлината и сянката. Да Го поставиш преди идеологиите, удобствата, страховете.

И още нещо: Никейският събор ни напомня, че вярата има цена. Атанасий беше прогонван, хулен, пращан в изгнание – защото не се отказа от това, което беше видял със сърцето си. В нашето време на компромиси и политкоректност, това е предупреждение и вдъхновение.

?Който обича истината, ще бъде винаги в малцинство. Но това малцинство ще бъде светлината на света“, казва свети Григорий Богослов

Завръщане към началото

Точно 1700 години след онова събрание в Никея, ние сме поканени да се върнем не назад, а навътре – в сърцето на собствената си вяра. Там, където Христос не е просто име, а Лице. Там, където догматите не са правила, а път към истинска свобода.

Да се върнем към Никейската вяра означава не да изучаваме история, а да обновим кръщението си. Да изговорим онова древно ?вярвам“ с глас, който не повтаря, а свидетелства. Защото само когато вярваме както светците, можем да живеем както тях – с радост, с истина, със сила, която не е от този свят.

Молитва

Господи Исусе Христе, Сине Божий, единосъщен с Отца,

Ти, Който бе изповядан от светите Отци в Никея като истински Бог от истински Бог,

просвети сърцето ми, за да Те позная не само с думи, но и с живот.

Дай ми вяра като тази на свети Атанасий – твърда, но смирена.

Дай ми мъдростта на светите отци, за да разпознавам лъжата от истината.

Изцели ме от страха да свидетелствам за Теб пред света,

и ме направи чедо на светлината, което не се срамува от Кръста.

Събери Църквата Си в единство – не чрез власт, а чрез любов и истина.

Отново ни научи да казваме ?вярвам“ не по навик, а с благоговение.

И когато светът се колебае между сенките,

нека Твоята светлина – вечна, победоносна и божествена – ни води.

Слава на Тебе, Христе Боже,

с Отца и Светия Дух – сега и винаги, и во веки веков.

Амин.