Никея и еволюцията на икуменизма
О. Елиас Д. Малън, Ph.D - CNEWA
Тази година Църквата по целия свят отбелязва 1700-годишнината от Първия Никейски събор. Проведен в римския град Никея в днешна северозападна Турция, между май и юли 325 г., това събрание на епископи и ръководители на Църквата е първото, прието като ?вселенско“ или ?икуменическо“, определението на което е претърпяло значително развитие през последните 1700 години. Много неща, както добри, така и нежелателни, са се случили в живота на Църквата през тези 17 века.
Съборът съвпада с дълбоки промени в гръко-римския свят като цяло и в християнския свят в частност. В края на трети век и началото на четвърти, римският император Диоклециан започва едно от най-бруталните преследвания на християните в историята на империята, въпреки че степента на жестокост варира от място на място. В допълнение към ликвидирането на всяко оспорване на властта му и за да я укрепи допълнително, и да осигури границите на обширната си империя, която се простира от Персия до Британия, той я преструктурира в четири самоуправляващи се единици, водени от двама старши императори, известни като ?августи“, и двама младши сътрудници, приети като техни обозначени наследници, наречени ?цезари“.
През 306 г., година след абдикацията на Диоклециан, Константин е провъзгласен за император от армията си в Еборакум, днешен Йорк, Англия. В крайна сметка той излиза победител в гражданските войни срещу своите съперници Максенций и Лициний, и става единствен владетел на Римската империя до 324 г.
През този период Константин отдава победите си на специална връзка, която усеща с Бога на християните, ?под чийто знак той побеждава“, в това число е и победата му над Максенций при Милвийския мост на 28 октомври 312 г.
Така, в период от около 20 години, християнството се очертава като предпочитаната религия на императора и следователно на империята. Както при Диоклециан, консолидирането на властта и укрепването на границите са сред приоритетите на Константин. Политическата и религиозната сфера не са разделени и хаосът и разногласията, независимо дали политически или религиозни, е трябвало да бъдат избягвани и преодолявани на всяка цена.
Няколко предизвикателства обаче нарушават единството на християните в неговата империя. Най-значимото от тях е свързано със свещеника Арий, чиито учения отричат пълната божественост на Христос. Не за първи път Константин трябва да се занимава с вътрешнохристиянски въпроси. През 314 г. той свиква Арлския синод, за да разгледа спора на донатистите, еретическа секта в Северна Африка. В крайна сметка именно Константин, без да се консултира с епископа на Рим, решава и свиква първия събор, който се провежда в Никея.
Фактът, че все още некръстеният Константин свиква и председателства Първия Вселенски събор, е източник на известно когнитивно противоречие във философско и богословско отношение между християнските Изток и Запад. Това противоречие е може би най-очевиднo в иконографията на събора. В християнския Изток, където Константин е почитан като светец заедно с майка си Елена, императорът е изобразен в центъра на иконата като председателстващ събора. От двете му страни, без да се следва обичайния йерархичен ред в контекста на синода, са седнали епископите, изобразени във византийски одежди, всеки от които държи Евангелието. Победеният Арий лежи в краката на отците на събора.
В изкуството на християнския Запад, делегатът на Папата е обграден от двама кардинали и председателства събора. Епископи в латински обредни одежди слушат и се съветват помежду си, докато ересите на Арий, застанал сякаш пред съд, биват четени. Константин обикновено е изобразяван в периферията където е информиран за процеса, вместо да го ръководи. Западното изкуство отразява едно по-късно западно разбиране за вселенските събори.
Важно е да се разбере развитието на вселенските събори в един постоянно разделящ се християнски свят. Почти всеки събор, включително Вторият Ватикански събор (1962-1965), провокира дисиденти, някои от които стават схизматици и са изключени – често самоизключили се – от общение с Римската църква.
Макар и не пряко свързано с вселенски събор, взаимното отлъчване на папата и Вселенския патриарх през 1054 г., известно като Великата схизма, което е началото на официалното разделяне на католическия Запад и православния Изток, е накарало православните да отхвърлят всички католически общи събори след 1054 г. като невселенски поради неучастието на православните. Както технически, така и богословски, това е ключов момент.
Думата ?вселенски“ или ?икуменически“ първоначално се е отнасяла до всички християни от ?обитаемия свят“ (?ойкумена“ на гръцки), които са били в общение или съгласие във вярата. За съжаление, всеки следващ ?вселенски“ събор стеснява значението на думата ?вселенски“ и го прави по-ограничително и по-малко приобщаващо.
През 19-ти век протестантски мисионерски групи започват да осъзнават, че почти ендемичните разделения на християнството правят посланието на Евангелието по-малко достоверно. Разделението сред християните не било ситуация, която трябва да се изтърпи, а грях, който трябвало да се преодолее. Бавно започва движение за възстановяване на единството сред християните.
Двете големи и ужасни войни на 20-ти век, водени предимно, макар и не изключително, от християни, дадоха тласък на зараждащото се движение. Наред с другите инициативи, през 1948 г. е основан Световният съвет на църквите. С публикуването през 1964 г. на Декрета за икуменизма на Втория ватикански събор, ?Unitatis redintegratio“, Католическата църква се ангажира с търсенето на християнско единство. Но се случва едно интересно явление.
С ангажирането на християните в търсене на единство, значението на думата ?вселенски“ придобива ново значение, противоположно на първоначалното ? използване. Ако в продължение на векове икуменическа среща е била среща между вярващи в общение помежду си, сега тя започва да означава среща между вярващи, които не споделят общение, но се надяват да го възстановят. ?Вселенският“ Никейски събор не е ?вселенски“ по същия начин, както ?вселенски“ или ?икуменически“ би се разбирал днес oт християните от 21-ви век.
Целта на Никейския събор – единство във вярата между християните – остава, но методологията се е променила почти на 180 градуса и, ако сме честни, продължава да се развива. Папа Франциск и Вселенският патриарх Вартоломей от Константинопол са допринесли много за тази еволюция.
Те започват да се популяризират идеята за икуменизма на приятелството. Очевидно е, че двамата религиозни глави изпитват взаимно уважение. Нито единият не омаловажава богословските различия, които ги разделят. Нито единият не е отрича важността на продължаващия богословски диалог. И двамата обаче осъзнават, че независимо колко различни са хората, те могат да имат дълбоко приятелство и привързаност един към друг. Франциск и Вартоломей ни показват, че не е нужно да постигнем ?съвършено единство“ – което има по-скоро есхатологични измерения – преди да можем да се обичаме и да работим заедно, за да постигнем всички онези неща, които са ни скъпи и общи.
Пример за тази по-нова форма на икуменическа среща са ежегодните посещения на двамата църковни водачи. На 29 юни, празник на светите Петър и Павел, покровители на Рим, Вселенският патриарх изпраща делегация, която да присъства на честванията, председателствани от епископа на Рим. На 30 ноември, празник на свети Андрей, покровител на Византия (основана от Константин като Нов Рим, но наричана Константинопол до приемането на турското ? име Истанбул през 1930 г.), епископът на Рим изпраща специален пратеник, за да отбележи патронния празник на Вселенската патриаршия, сега разположена в непретенциозен комплекс в оживената културна, икономическа и историческа столица на Турция.
Несъмнено, 1700 години са дълъг период. Тежестта на историята е голяма и изкушението е историческото измерение да доминира в честването. Разбира се, Никейският събор е историческо събитие, но както при много други религиозни празници, то не е просто архивно. Никейският събор е свързан с миналото, но не само, както показва промяната в християнското разбиране за значението на думата ?икуменически“. Той може да посочи нов път и да даде на християните днес нов импулс и инструменти за следващия етап по пътя към християнското единство.
Посланието на покойния папа Франциск за посещението му в Константинопол през 2024 г. беше по-особено, тъй като той предложи двете църкви да отбележат и празнуват годишнината. Той написа: ?Предстоящата 1700-годишнина от Първия Вселенски събор в Никея ще бъде още една възможност да се засвидетелства нарастващото общение, което вече съществува сред всички, които са кръстени в името на Отца и Сина и Светия Дух.“
Това не е просто символичен жест, макар и мощен символ. Това е практическо действие, показващо не само истинска връзка на обич, но и конкретизиране на единството, което вече съществува между двете църкви – нещо, което наистина заслужава да се празнува.
* Отец Елиас Д. Малън, доктор по философия, е специален асистент на председателя на Католическата асоциация за благосъстояние на Близкия изток (CNEWA) - Папска мисия.
Тази статия е публикувана първоначално в ONE, списанието на Католическата асоциация за благосъстояние на Близкия изток (CNEWA).
Превод Бистра Пищийска
